Часовникът

Отново съм на линия за следващото издание на Blog Challenge. Този път темата е Часовникът, предложена от победителя тази седмица Божидар Костов.

Припомням някои от условията на блог играта за тези, които за първи път попадат на това интернет явление.

1. Всяка седмица отбор от 12 блогъра се борят за короната, пишейки по тема, зададена от седмичния победител.

2. Победителят се определя на база коментарите, които оставяте вие, пред седмицата.

3. Ако има еднакъв брой коментари, се взема предвид гласуването в Svejo.net.

4. Победителят трябва да определи темата за следващата седмица.

Така че, ако по някакъв начин съм ви симпатична или ви хареса това, което съм измъдрила, моля, подкрепете ме :).

Изкушавах се да публикувам едно стихче, което съм писала преди дооооста време, но промених решението си, тъй като вече съм го публикувала в другия си блог. Вместо това ще ви поканя да надзърнете в един миг от живота на една съвременна жена.

*** *** ***
Последните слънчеви лъчи погалиха бледото й лице. "Той няма да се появи", говореше едно малко гласе вътре в нея. В очите й проблеснаха таените дълго време сълзи, които така и не се реши да изплаче. Отново и отново се връщаше назад във времето, претворявайки в съзнанието си всеки един път, в който го бе чакала и той все не идваше. Де да можеше да върне времето назад...

Огледа се. Покрай нея минаваха забързани хора, които се отправяха към дома си след поредния работен ден. Може би беше време да тръгва и да остави малката пейка отново на самотата й.

Витрината на съседния магазин привлече вниманието й. Там, само на няколко сантиметра от стъклото, бе поставен малък дървен предмет. Приближи се към магазина и се загледа в предмета. Изпита неистово желание да го вземе в ръката си и да го погали по гладката му повърхност. Не усети как влезе в магазина и заговори съсухреното старче зад тезгяха. В следващия момент вече държеше малкия предмет, прокарвайки пръст по повърхността му. Затвори очи.


Крясък на птица и шум на вълни прониза тишината. Тя долови странен аромат на цветя и вода. Отвори очи и замръзна на мястото си. Стоеше сама на брега на река, обградена със странна и незпозната за нея зеленина. Тук таме се виждаха палми, а не много далече от нея се чуваше странна глъчка, непривична за забързания и монотонен градски живот.

Обърна се с гръб към реката. Само на няколко метра от нея се издигаха бели къщи със сламени покриви. Дребна женска фигура се появи от вътрешността на най-близката къща и тръгна към нея.

- Мириам, Мириам, баща ти те вика! - тя чу жената да вика.

Огледа се. Беше сама на брега. Жената все повече и повече се приближаваше, докато не се изравни с нея и не я попита запъхтяно:

- Мириам, защо не ми отговаряш?

Какво се случваше тук? Защо я наричаха Мириам, къде се намираше? Жената я задърпа към къщата. Тя се опита да се отскубне и падна на пясъка. Тогава усети, че още стиска в ръката си малкия дървен предмет от магазина. Загледа се в него. Той представляваше малък кръг с двадесет и четири резки, издълбани равномерно около малък триъгълник, поставен в средата на кръга.

В съзнанието й изникна някакъв образ. Тогава тя осъзна, че държи в ръката си миниатюрен слънчев часовник. Това й прозрение обаче не й помогна да разбере какво се случваше с нея.

Стисна малкия часовник и затвори очи.

- Госпожо, какво Ви става? - дрезгав мъжки глас я накара да отвори очи отново. Отново бе в магазина, а малкото съсухрено старче я гледаше с недоумение.

- Аз ... , - промълви тя и погледна дървения предмет в ръката си. - Не знам какво става с мен ...

Остави го на тезгяха и понечи да излезе от магазина, но нещо я спря. Трябваше да разбере повече за малкия странен часовник.

- Можете ли да ми кажете нещо повече за този предмет? - обърна се тя към продавача, но него вече го нямаше. На негово място, зад тезгяха, стоеше млад мъж, който любопитно я оглеждаше.

Тя сконфузено се отправи към вратата и излезе. Мушна ръце в джобовете си и тръгна към спирката, за да хване автобуса към дома си. Стресна се, защото усети допира на някакъв предмет. Извади го. Малкият слънчев часовник се бе оказал в джоба й, увит в парче хартия, на която беше написано нещо.

Издърпа хартията и постави часовника отново в джоба си. На нея бе написано:

"Това е твое, Мириам. Бях длъжен да ти го върна."

*** *** ***
И тук искам да ви поставя един въпрос. Според вас, защо тя получи този малък странен предмет?

На тавана

В опитите си да хвана последния влак за Blog Challenge: На тавана, ще се опитам да напиша нещо кратко и, надявам се, смислено :). Тази седмица нещо се поизложих, но така е, когато в живота ти се появи някой. Всички останали неща остават на заден план.

Eто я и моята история:

Красива, ясна, свежа нощ,...
луна, небе, безброй звезди,
вълшебство тайно, скрита мощ,
във въздуха кръжат мечти.

Сграда малка, в двора мрак,
таванска стая, тишина,
пружина стара пъшка в такт,
в наслада сплетени тела.

Въздишка кратка, после стон,
копнеж и страст ... и ето, края,
целувка, две, утихнал дом,
блажени двамата са в Рая.

Но идва утро, слънце грее
ритник, затръшната врата,
от нейде музика се лее:
"Това е днес, да, любовта!!"

Надявам се, че ви е харесала :). Ако е така, подкрепете ме с някое гласче и коментар, ако ли не - здраве да е! Има и следващ път.

Малко повече за играта Blog Challenge, стартирана от Пламен Петров преди четири седмици. Цитирам:

"ПРАВИЛАТА НА ИГРАТА

Всеки петък ще се публикува едно заглавие. Всеки от участниците ще има точно една седмица да напише в собствения си блог нова публикация – със същото това заглавие.

Всеки участник може да публикува своята статия в който пожелае ден от седмицата – но победителят ще се оценява (и обявява) в следващия петък и той ще има правото (което си е и задължение) да обяви новата тема за новия едноседмичен тур на BLOG CHALLENGE.

Всяка публикация ще бъде оценявана по три критерия: 1. Брой коментари към публикацията (анонимните коментари няма да се броят, както и коментарите от самия автор); 2. Брой ping-ове от други блогове (няма да се броят пинговете от блогове на същия автор, обаче!); 3. Брой гласувания в Svejo.net

При равен брой точки по Критерий №1, ще се гледат точките по следващия по ред критерий. Ако две публикации имат абсолютно еднакъв брой точки (което ще си е сензация или опит за измама) – ще се гледа кой от двамата автори тежи повече като живо тегло в килограми. Бъзикам се (щото иначе нямате шанс) – ще се гледа коя от двете публикации е прочетена повече пъти.

В конкурса могат да участват само първите 12 блогъра, които заявят участието си след публикуването на всяка нова тема (българските блогове са вече хиляди и няма кой да сравнява 120 статии, пък и това е тест за проактивност).

Заявката за участие ще се прави под формата на коментар под публикацията за всяка нова тема и трябва да има следния формат: „Аз, (вашето име) ще участвам в седмичния BLOG CHALLENGE с моя блог (тук трябва да изпишете името на блога си). URL: (изпишете пълния адрес на блога си)“. ПРИМЕР: „Аз, Пламен Петров ще участвам в в седмичния BLOG CHALLENGE с моя блог Блогатство. URL: http://blogatstvo.com“. Ако сте дебил и не можете да изпишете всичко това правилно – сори, но не сте в играта!

В състезанието може да участва всеки, който има собствен блог (или е автор в блог от няколко автора) – стига блогът да е на български език (и да е от първите 12, които ще заявят участие, разбира се).

НАГРАДА: всеки от 12-те участника в състезанието се задължава при обявяване на седмичния победител да постави на блога си специален банер (“ПОБЕДИТЕЛ В СЕДМИЧНИЯ BLOG CHALLENGE“) и този банер да е и линк към блога на победителя (директен линк към статията-победител). Участник, който не постави банер ще бъде дисквалифициран за участие в следващите 4 тура на състезанието. (И ще бъде заклеймен като циция и нечестен играч).

Миг от любовта

Тази история е моят принос към инициативата на Fanopic.com.




Историята бе стара като света - двама влюбени, открили се по най-неочаквания начин, две сърца, споделящи една мечта - да докоснат щастието. Това бяха те - тя и той, един малък остров сред морето от хора, преминаващи покрай тях.

Не бяха нищо особено - нито той, нито тя. Съвсем обикновени хора, открили заедно пътя към това необозримо щастие, което всеки един от нас желае.

Те влязоха в моя живот само за миг, за да ми напомнят, че животът не е само черно и бяло. Тяхната усмивка се бе отпечатала в съзнанието ми, нашепвайки ми, че всичко в този свят рано или късно си идва на мястото.

Как влязоха в живота ми? Съвсем тривиално и обикновено, те дори не усетиха моето присъствие. За тях бях само фон на случващото се между тях, само страничен наблюдател, чийто път се бе пресякъл с техния само за миг, но за мен те означаваха много. Напомняха ми за мен самата, когато вярвах, че любовта бе едно прекрасно чувство, което те опиянява и не ти позволява да виждаш малките недостатъци на човека до теб.

Но каква беше тяхната история? Кои бяха те? Какво се случи, за да се пресекат пътищата ни?

Бе хладна септемврийска вечер, малко след осем. Имах уговорка с приятелка, която отново закъсняваше. Те минаха покрай мен и седнаха на съседната пейка. Тя се сгуши в него и му зашепна, а той се усмихваше. Не беше важно как се бяха запознали, не беше важно и кои са. Щастието и нежността струяха от тях и те щедро ги предлагаха на останалите.

Не се заглеждам в хората, но те привлякоха вниманието ми. Исках да съм щастлива като тях, но това щастие все ми убягваше, сякаш не го заслужавах.

Почувствах се като натрапник, но те не ме забелязаха. Бяха толкова вглъбени един в друг, сякаш всичко друго, всичко извън кръга на тяхната прегръдка нямаше значение.

Чу се звън на телефон, който развали цялата магия. Тя отговори. Усмихна му се и му прошепна отново нещо. Той се засмя. Станаха от пейката и тръгнаха в неизвестна посока, хванати за ръце. Не откъснах поглед от тях, докато не се изгубиха между високите сгради. Пожелах им това щастие никога да не свърши за тях.

Гласът на приятелката ми ме върна в реалния свят. Тогава осъзнах, че не бях видяла тази двойка, просто си бях спомнила времето, когато бях влюбена. Именно на тази пейка, именно в такава септемврийска вечер, преди години, летях на крилете на любовта, хванала за ръка приказния принц, за който всяко момиче мечтае. Тази двойка бяхме аз и той, моята първа любов.

- Извинявам се, че закъснях, - усмихна се приятелката ми, - трябваше да изчакам Ангел. Той толкова много иска да се запознае с теб.

С дъх на шоколад

Това е моят принос за инициативата шоколадовото предизвикателство на Деси Бошнакова. Моето творение е кратичко и леко нестандартно. Надявам се, че интерпретацията ми ще се зачете :). Ако ви хареса, ще се радвам, ако дадете едно гласче за мен.



Ръката ми докосваше леко шоколадовата му кожа. За кой ли път се чудех дали не сънувах, както когато за първи път го видях да влиза през вратата на заведението, където се запознахме. Да, това бе един сън, в който вярвах през целия си живот. Винаги съм знаела, че ще го срещна. Отново и отново си припомнях погледа му, тези черни очи, които сякаш те поглъщат и не искат да те пуснат и те молят никога да не те видят как си тръгваш.

Само да знаех, само да имах поне малка представа за това, което щеше да последва, никога нямаше да се оставя да бъда подмамена и омагьосана от чаровното му поведение и вниманието, с което ме обграждаше. Хората са казали, че винаги трябва да помислим добре, преди да си пожелаем нещо, защото желанията имат навика да се сбъдват.

И моето желание се сбъдна. Намерих своята шоколадова половинка, но се оказа, че той не бе само мой, сякаш бях отворила и разчупила блокче шоколад на масата и позволявах на всяка да си вземе от него, за да го вкуси.

Дълго време се заблуждавах, правех се, че не виждам ставащото с нас. Магията на непознатото и екзотичното бе заменена от страха и срама, че надеждите и вярата, вложени с толкова много любов, ще се окажат неоправдани. След всяко негово "Съжалявам" и всеки негов опит да поправи случилото се, все повече и повече се убеждавах, че това е заучено поведение, целящо единствено да не бъде накърнено мъжкото му самочувствие.

Днес ръцете ми не докосват шоколадовата му кожа, оставих го в нечии други наивни ръце. Днес не се питам дали не сънувам, а се опитвам да пропъдя спомена, за да мога да продължа напред и да си върна това, което загубих по пътя.

Знаех, че никога няма да повярвам отново. Животът ме научи и на още нещо - шоколадът е хубаво нещо, но не се препоръчва в големи количества. Така е и с мъжете с неговия цвят - опитай, но не се пристрастявай! Пристрастяването никога не води до положителни резултати.