2.09.2010

Миг от любовта

Тази история е моят принос към инициативата на Fanopic.com.


Blog Challenge: Свети Валентин


Историята бе стара като света - двама влюбени, открили се по най-неочаквания начин, две сърца, споделящи една мечта - да докоснат щастието. Това бяха те - тя и той, един малък остров сред морето от хора, преминаващи покрай тях.

Не бяха нищо особено - нито той, нито тя. Съвсем обикновени хора, открили заедно пътя към това необозримо щастие, което всеки един от нас желае.

Те влязоха в моя живот само за миг, за да ми напомнят, че животът не е само черно и бяло. Тяхната усмивка се бе отпечатала в съзнанието ми, нашепвайки ми, че всичко в този свят рано или късно си идва на мястото.

Как влязоха в живота ми? Съвсем тривиално и обикновено, те дори не усетиха моето присъствие. За тях бях само фон на случващото се между тях, само страничен наблюдател, чийто път се бе пресякъл с техния само за миг, но за мен те означаваха много. Напомняха ми за мен самата, когато вярвах, че любовта бе едно прекрасно чувство, което те опиянява и не ти позволява да виждаш малките недостатъци на човека до теб.

Но каква беше тяхната история? Кои бяха те? Какво се случи, за да се пресекат пътищата ни?

Бе хладна септемврийска вечер, малко след осем. Имах уговорка с приятелка, която отново закъсняваше. Те минаха покрай мен и седнаха на съседната пейка. Тя се сгуши в него и му зашепна, а той се усмихваше. Не беше важно как се бяха запознали, не беше важно и кои са. Щастието и нежността струяха от тях и те щедро ги предлагаха на останалите.

Не се заглеждам в хората, но те привлякоха вниманието ми. Исках да съм щастлива като тях, но това щастие все ми убягваше, сякаш не го заслужавах.

Почувствах се като натрапник, но те не ме забелязаха. Бяха толкова вглъбени един в друг, сякаш всичко друго, всичко извън кръга на тяхната прегръдка нямаше значение.

Чу се звън на телефон, който развали цялата магия. Тя отговори. Усмихна му се и му прошепна отново нещо. Той се засмя. Станаха от пейката и тръгнаха в неизвестна посока, хванати за ръце. Не откъснах поглед от тях, докато не се изгубиха между високите сгради. Пожелах им това щастие никога да не свърши за тях.

Гласът на приятелката ми ме върна в реалния свят. Тогава осъзнах, че не бях видяла тази двойка, просто си бях спомнила времето, когато бях влюбена. Именно на тази пейка, именно в такава септемврийска вечер, преди години, летях на крилете на любовта, хванала за ръка приказния принц, за който всяко момиче мечтае. Тази двойка бяхме аз и той, моята първа любов.

- Извинявам се, че закъснях, - усмихна се приятелката ми, - трябваше да изчакам Ангел. Той толкова много иска да се запознае с теб.
  • Stumble This
  • Fav This With Technorati
  • Add To Del.icio.us
  • Digg This
  • Add To Facebook
  • Add To Yahoo

2 коментара:

Станислав каза...

Красиво

Wabi каза...

Много хубаво си го написала Весе!!! Моите поздравления, наистина успя да докоснеш нещо дълбоко вътре в мен!

Публикуване на коментар