Теменужена магия в офиса

Винаги съм се чудила как хората се повлияват от едно мъничко нещо, което прераства в мания. Такъв е и случаят с един леко позабравен вкус на теменужки. Не аромат, вкус - повтарям го за тези, които ще ме погледнат учудено (добре де, ще се взрат в екрана ;)). Ако си спомняте, а може би някои от вас дори и не знаят, преди време имаше едни бонбони с вкус на теменужки. Леко трапчив вкус (някой би казал на сапун), който те освежава, наситено виолетов цвят в малко зелено пакетче.

Та именно едно такова пакетче накара хората в офиса (е, не всички) да пощуреят (образно казано). Всичко започна преди повече от седмица, вече не помня кога точно, когато колегата, стоящ на един компютър растояние от мен, донесе прословутото пакетче.

Някои биха попитали, какво толкова му е интересното - някакви си бонбони, чието време и слава са леко отминали (далеееече в 80-те години). Но не пакетчето всъщност е важно, а фактът, че едно мъничко и незначително нещо може да накара хората да си спомнят неща, които са отдавна забравени - случки от детството, вкусът на някой и друг сладкиш, популярен от онова време ("Ех, теменужки ..., а спомняш ли си, имаше едни такива дъвчащи бонбони, бонбони с вкус на мента ...") и ти стане едно такова приятно, усмихнато ... връщаш се назад с носталгия и забравяш сивото ежедневие, в което живееш като възрастен, превръщаш се отново в шест/.../дванадест годишно дете само за миг, но ти се струва цяла вечност.

Хубаво е, когато малките и незначителни неща добавят капка положителни емоции, които правят деня ти по-приятен, бих казала и по-ползотворен. Напомнят ни, че трябва да пазим детското вътре в себе си винаги, за да не ни превърне животът в каменни статуи.

Един свеж ден на ... Веси

Преди да опиша свежия си ден, искам да благодаря на Явор за подадената топка, което от своя страна добави поредната щипка свежест за днес. Позволих си да включа историята в личния си блог, защото това съм истинската аз, а не лицето зад VisionForWeb.

Какво може да освежи повече сутринта освен чашка ароматно кафе, което събужда сетивата и раздвижва мозъчните клетки за поредния работен ден? След чашата кафе се започва истинската борба за оцеляване - всеки минава през нея - градски транспорт, навалици, намръщени хора, задръствания ..., цяло изкуство е да се абстрахираш от всичко това и да запазиш свежестта си за целия ден. Но понякога именно сутрешните премеждия могат да те заредят с допълнителна енергия - случайна среща със стар познат, който също като теб се опитва да се добере до работното си място - пет минути неангажиращ разговор, който те измъква за малко от недоволните ти спътници.

И ето, след 10-15 минутното "дерби" по Софийските улици /знам, че много ще ми завидят, но толкова време ми отнема да се добера до офиса ;)/ започва моят работен ден, задължително с поредната чашка кафе и половинка кола, ровейки се сред последните новини в Мрежата, опитвайки се да отсея интересното от сивото. Но нищо не може да се сравни с емоциите, с които се зареждам, когато тествам някой нов проект в Мрежата, който съм набелязала да опиша в блога, особено ако той наистина си струва.

И после идват останалите задачки, появили се в момента или останали от предишния ден за довършване; обяда, когато за час се откъсваме от служебните си задължения с колегите и отиваме да хапнем нещо набързо в някое от близките заведения. И отново на работа, докато не стане 6.

Тогава идва ред на времето, в което мога да разполагам със себе си пълноценно - среща с приятели, спокойна вечер вкъщи със съквартирантите, някой интересен филм или книга - всяко едно от тези неща ме освежава и ми дава сили да се наслаждавам на живота. Предполагам, че с повечето от вас е така :).

Но това е само деня ми през седмицата - през почивните дни е съвсем различно ;) - релакс, приятели, забавления, спокойствие ... и музика, без нея не мога.

От своя страна предавам топката на две нови лица в блогосферата и един скъп приятел:

Велин

Митака

Мирослав

Заигравка с PowerPoint, PDF и Issuu

В петък се заиграх с PowerPoint, като се надявах, че ще се получи много ефектен материал за VisionForWeb.com, но... технологията ме спъна. Това можете да видите и сами. За да компенсирам по някакъв начин неудовлетворението си от резултата, реших да си сложа презентацийката тук. Мисля, че се получи добре.

Лека носталгия

Днес ме обзе лека носталгия по едно невъзвратимо минало с дъх на африканска тайственост. Който ме познава, знае за какво става дума и сигурно ще сбърчи вежди порицателно ... какво да се прави, не се забравя, но хубавото е, че болката отдавна изчезна, изгуби се и останаха само спомените от хубавите неща, както и една открехната врата към една непозната култура (поне за мен). Не съжелявам, че надзърнах през тази врата, а и да съжелявах, времето не може да се върне. Всичко започна така:

И завърши така:

Една самотна петък вечер

Отмина и този ден ... поредният петък, който така дълго съм чакала - от понеделник насам. Няма начин да не сте се чувствали така - да чакате последния ден от работната седмица и той да се окаже същия като останалите дни - самотен и еднообразен.

А преди не беше така - петък вечер бе времето, когато се събирахме на по бира (или безалкохолно ;)) с бившите ми колеги. Но времето лети, хората се променят - животът ги повлича и ги отдалечава от нас (в случая мен).

Да, няма какво да се самосъжалявам, а и трябва да се заровя в едни кодове, едни PHP-та, от които нищо не разбирам. Но преди това ще ви поздравя с една песничка (доста старичка и с мноооого версии), която може да ви накара поне да се усмихнете.

Опит за едно ново начало

Сами можете да прецените колко дълго време в този блог се мъдрят две никому ненужни и неинтересни статийки ... Дам, толкова време ми отне да започна наистина да споделям. Не, не съм нова, не, не ми е за първи път ... но друго си е да седнеш и да пишеш за това, което наистина те вълнува, а не по команда - пиши за това, пиши за онова. Не, че не ми доставя удоволствие, но ... Но да не се оплаквам, няма смисъл.

Какво искам да кажа в тези няколко реда ... ами, правя опит за едно ново начало и дано да е успешно :). За добре дошли, моля насладете се на една моя любима (в последно време) песничка от 1991 година.