Огледален образ

Това, което ще прочетете по-долу не е истина, а един разказ, който написах преди няколко години. Не е издаван никога и малко хора са го чели. Мислех си да го публикувам в другия си блог, където съм публикувала някои от скромните ми стихотворения, но си промених решението. Така или иначе тук не съм писала отдавна и ми се стори удачно да го пусна тук. Никога не съм практикувала древната женска професия и всичко по-долу е една художествена измислица :). Надявам се, да ви хареса.

Терзанията на една мъртва душа

Ето, че се изниза още една нощ. Поредната. Вече им изгубих бройката. По нищо не се отличаваше от останалите. Почти.. Пих повече и компанията бе по-досадна от всякога. Нуждая се от малко почивка, няколко дена без да мисля за нищо, за никой, няколко дена мъртвешки сън ..., но не мога да си го позволя, нямам избор.

Промъкнах се на пръсти. Не исках старата да ме усети, защото непременно щеше да ми вдигне някой скандал. Чудя се как може да е вечно толкова кисела, да мърмори и да се кара за всичко. Преди не беше такава. Преди и аз не бях тази, която съм сега.

Преминах като крадец покрай стаята й, но вратата беше отворена и въпреки усилията ми да избегна срещата с нея, тя ме чакаше. Може би отново не беше спала, чакайки ме да се прибера. Защо го прави като знае, че винаги се прибирам на сутринта!? Защо си трови съня?! Все пак, това си е напълно и само нейна работа.

Този път обаче не ми каза нищо. Само ме погледна с тъжните си сини очи, обвинявайки ме за цялото си нещастие. Винаги изкарваше мен виновна за всичко. Според нея аз бях причината баща ми да си вземе багажа и да се изнесе преди толкова години.

Тази тишина направо ме изнерви! Защо мълчи и ме гледа така? Да не би да съм я карала да ме ражда?! ..... Бебешки плач наруши тишината. Почувствах как тя отново приписа вината на мен. Да. Вината ми бе дотолкова, че аз дадох живот на това постоянно ревящо нещо.

Стига обвинения, стига! Искам само да се добера до леглото си и да заспя! Да избягам от този измислен свят, поне до вечерта. Искам това малко зверче да спре да реве! Искам никога да не се бе раждало!

Добрах се до леглото си и рухнах. Като развалина. А всъщност си бях такава, въпреки моите двайсе години. Поредният боклук в това вонящо градско бунище. Но какво ми пука? Нали получавам това, което искам....

Колко дълго ли съм спала? Навън вече май се стъмва. Проклетият телевизор в съседната стая бучи ужасно, старата защо не го е спряла?

Станах като насън и отидох да го изгася. Колко е тихо, защо нищо не се чува? Къде ли се е дянала старата? Може да е отскочила до съседката, те постоянно се събират да клюкарстват с нея. Добре че я няма. Ще мога да се приготвя без да ми се пречка и да ме гледа с онзи тъп поглед. Какво да си облека? Не, няма да е снощната рокля. Защо да не облека онази кожена пола и розовото бюстие? Навън май е задушно.

Погледнах се набързо в огледалото. Изглеждах добре, бременността не беше съсипала външния ми вид. С няколко резки движения нанесох грима по лицето си, за да прикрия последиците от изминалата безсънна нощ. Е, готова съм. Тълпата отвън ме чака.

Преди да изляза, позвъних на една таксиметрова фирма да ми изпратят кола. Наложи се да почакам известно време. Вече започвах да нервнича, когато таксито се появи. Шофьорът беше млад и привлекателен, което спря гневната тирада, с която щях да го посрещна. Само му се усмихнах закачливо и му намигнах. Той ми отвърна със същото, но в очите му видях нещо, което не бях откривала в мъжките погледи до сега. В очите му прочетох огромно презрение и погнуса. Това се запечата в паметта ми и ме преследва през целия път до бара, където работех. Не посмях да го погледна повторно, докато му подавах парите, но усещах чувството му за превъзходство над мен и жестоката му насмешка като нож, който ме разсича и показва на света колко мръсна и потънала в кал е душата ми. Преди да затворя вратата дочух резкия му и жесток глас:

- Знаеш ли, може би ако ми беше предложила, щях да се съглася да ми платиш по друг начин! - и се разсмя. Грозно, нечовешко.

Стоях на улицата и не смеех да вляза. Ужасната жега ме задушаваше, но тези злобни думи, този пълен с омраза смях ме сковаваха. Тръснах глава, какво ми пукаше за мнението на някакъв тъп шофьор?! Заповядах си да го забравя и влязох. Имаше доста време преди да започне програмата и да дойде моят ред. Май трябва да се поогледам и да си нaмеря компания за тази вечер. Само че все още барът беше почти празен. Поръчах си едно питие и отидох да се приготвя. Тази вечер щях да съм първа.

- Гълъбче, готова ли си? - кресливият глас на шефа ми наруши тишината в гримьорната. - Имам една изненада за теб!

Той дойде до мен и ми лепна една лигава целувка. Ненавиждах подмазваческото му поведение към мен както и привързаността, която демонстрираше така открито. Не можех да го понасям, но трябваше да се примиря, за да запазя работата си. Колкото и да ме упрекваше старата, не можеше да отрече, че носех добри пари вкъщи. Нямаше право да се оплаква, нали хранех и нея.

- Няма ли да ме попиташ каква е изненадата? - той ме погледна дяволито и продължи да ме лигави. - Няма ли да попиташ какво ти е приготвило твоето татенце?
- Е, изплюй камъчето! - подканих го вяло аз като се опитвах да мисля за нещо друго, а не за гадните му целувки и мазните му опипващи ръце.

- Тази вечер няма да танцуваш. Поне не пред всички. Един паралия те нае за цяла нощ. Пълна програма, изискан хотел. Вярвам, че няма да ни разочароваш. - изхили се и ме събори на дивана. - Татенцето има нужда от награда.

Просто трябваше да мисля за нещо друго и да го оставя да прави каквото си иска с мен, беше ми помагало толкова пъти.

Преди да тръгна, шефът ми даде да облека една прекрасна вечерна рокля и няколко наставления:

- Ако има някакъв проблем, един от нашите ще бъде наблизо.
Отдъхнах си, когато се настаних в таксито, което ме чакаше. Не погледнах назад към бара. Имах чувството, че за последен път прекрачих прага му, но де да беше така! Още утре вечер щях да се върна там, за да изживея поредната си пиянска вечер пред толкова много мъжки погледи.

Тази вечер не бях пила много, само две малки за кураж. Въпреки че отдавна бях в бранша, винаги преди шоуто посягах към чашката. сякаш малка частица от предишната ми личност бе останала в мен и от врене на време напомняше за себе си. Чувствах се напрегната, до сега бях танцувала пред много, никога само пред един човек. Вярно, след това прекарвах нощта с различни мъже, но тях си ги избирах сама. Неизвестността ме изнервяше, мразя изненадите. Искаше ми се да пия и да забравя коя съм, за да издържа. Какво ли ми ставаше тази вечер?

Загледах се в преминаващите хора, все млади и щастливи. Тези смехове! Колко са звучно-наивни!... На една пресечка колата спря. Механично погледнах към витрината на отсрещния магазин и видях отражението си. Силно гримирано лице, златисто руса коса и очи без никакъв блясък. Празен поглед.... Заповядах си да не мисля за нищо, къде изчезна моята арогантност и непукизъм???

Пристигнахме пред един луксозен хотел. Посрещна ме мургав мъж на средна възраст и ме придружи до просторен апартамент на последния етаж. Затвори вратата след себе си и ме остави сама в изисканата тишина. Чувствах се като извънземно. За пръв път попадах на такова място. Беше толкова красиво! Залепих се на прозореца, за да съзерцавам нощното небе. Колко малки изглеждаха закъснелите коли....!

Наистина имах нужда от една чашка. Държах се като пълна глупачка, от къде се появи това детинско поведение. аз съм само една обиграна вулгарна уличница, а се държа като Aлиса в Страната на чудесата!

Усетих нечие присъствие в стаята, но не се обърнах. Страхувах се от това, което ме очакваше. Зазвуча приятна музика. Нечий тих глас ме повика. Нямаше какво друго да направя освен да се подчиня и да се изправя пред действителността. Останах изненадана. Той беше красив строен мъж, не много висок, с мургава кожа и омайващи бадемови очи.

- Искаш ли нещо за пиене? - попита ме той на английски. Кимнах. - Хайде, ела при мен! Аз не хапя - и се усмихна.

Бях като закована за пода. Исках, но не можех дори да направя и крачка. Наистина ми ставаше нещо.

- Ариадна, нали това ти беше името? - приближи се до мен и ми подаде чашата.
Отново кимнах.

- Ела, поръчах да ни сервират лека вечеря - огледах се, но не видях никъде маса. Той се разсмя. В смеха му открих толкова топлина и нежност. - Сервираха ни на терасата.

Още повече се притесних, непознато за мен чувство. Не ми беше мястото тук. Исках да избягам, но не можех. Нямах право на това. Бях направила своя избор преди толкова време. Не можех да поправя стореното. Единственото, което ми оставаше, бе да изпия съдържанието на чашата и да си свърша работата. Нали за това бях дошла. Последвах го, а той не откъсваше погледа си от мен.

Вечерята мина като насън. Никога преди не бях опитвала толкова вкусни неща. Той се опитваше да ме заговори, но аз измънквах само едносрични думи и продължавах да се наливам, докато накрая не изпих цяла бутилка вино. Езикът ми се развърза и започнах да дрънкам само глупости. Когато приключихме с храненето, станах и се отправих към спалнята. Исках това да свърши колкото се може по-скоро и да си тръгна, да се махна от този свят, където нямаше място за мен, но той ме спря.

- Не ти ли се танцува? - вярно, и това влиза в сметката.

Това, което последва, ме изненада. Той отиде до стерео уредбата и пусна някакъв диск. Стаята се изпълни с нежни звуци. Мелодията беше омайваща. Дойде до мен и ми подаде ръката си. Искаше да танцувам с него, а не за него...

От този момент нататък не си спомням нищо. Сякаш някой бе изтрил с гума спомените ми. Събуди ме грубият глас на камериерката:

- Хайде, ставай, уличнице! Имам много работа и не ми се занимава с такива като теб!
Нямах време да се осъзная, да си спомня как съм попаднала там, защото тя грубо ме издърпа от леглото. Погледнах се, бях още с вечерната рокля.

- Хайде, да те няма! Ако не се пръждосаш още сега, ще извикам охраната да те изхвърли! - камериерката продължаваше да крещи.

Исках да попитам за него, къде е, но ... не ми стигна смелостта. За първи път почувствах срам от това, което съм. Потърсих чантичката си и си тръгнах. В мен се появиха толкова много въпроси. За първи път исках да разбера с кого съм била... Тези бадемови очи ... чии се, кой беше този приказен принц...

Не разбрах кога съм се добрала до блока, в който живеехме с майка ми и сина ми. Ето, че за първи път си помислих за тях по този начин. Като за хора, които са свързани с мен. Машинално се добрах до апартамента ни. Там беше тихо, сякаш нямаше никой. Направих си кафе, но и това не помогна за тъпата болка в главата ми.

Май наистина нямаше никой, къде ли са се дянали старата с малкия? Отидох в нейната стая. Гардеробът беше отворен и ... празен, нямаше ги дрехите й, както и нещата на детето. Тя си беше отишла, но къде? Единственото, което имахме, беше това жилище, което на всичкото отгоре беше и под наем. Къде ли е сега? ... Но какво ми пука, сега няма да ми се бърка, няма да ме обвинява, няма да се налага да слушам рева на онова нещо! Ето, че започвам да си възвръщам старото лице. Отново си бях аз, не ми пукаше за никого и за нищо. Разсмях се. Заливах се от смях, отвратителен луд смях...
Отново настъпи вечерта. Отново трябваше да отида на работа. Не ми се ходеше, не и при мазния ми шеф. Какво ли ще стане, ако не отида? Няма да свърши света. Тази вечер ще отпразнувам свободата си. Тази вечер ще изляза само заради себе си. Няма да отида в бара!

Облякох единствените си прилични дрехи, сложих малко грим, колкото да скрия сенките под очите си. Не извиках такси, а тръгнах безцелно по улиците. Заглеждах се във всяка преминаваща покрай ме шумна компания. Отвръщах на всяка мила усмивка и всяко закачливо намигване, но без да влагам нищо. Не така, както отвръщам, когато съм в бара. Обикалях улиците, спирах се пред многото светли витрини, подминах няколко клуба... не ми се влизаше, поне за сега. Не зная как се озовах пред онзи хотел, който сега ми изглеждаше загадъчно недостижим. Дали ще го зърна? А той ще ме познае ли?.... Глупави въпроси. Той бе само поредния клиент, нищо повече. Какво от това, че се държа добре с мен? Това не ме прави по-различна от това, което съм, една уличница...

Отново започвах да мисля за глупости, по-добре да вляза в някой от клубовете надолу по улицата. Така и направих, но когото и да погледнех, виждах неговите загадъчни очи, с когото и да танцувах, все едно танцувах с него...

Тази проклета слънчева светлина!... О, по дяволите, къде се намирам? ... Пак ли съм се напила?... Всичко ми е толкова познато... Това е моята стая, как съм попаднала тук?...

Надигнах се от леглото и влязох в банята. Горещият душ проясни малко главата ми и ме поободри. Снощи бях в един клуб, танцувах, танцувах... А сега бях сама, донякъде. Спомних си, че си тръгнах с едно момче, което настоя да ме изпрати и ... остана да пренощува при мен. Е, все пак не мога да изменя на себe си, но този път не беше по задължение, а по мое желание.

Сега трябваше да го накaрам да си тръгне и да не се връща повече, да забрави за мен.

Затръшването на входната врата прекъсна мислите ми. Отидох в коридора, за да видя кой е и се сблъсках с майка ми. Сама.

- О, ти си се прибрала рано?! Не съм очаквала това от теб - гласът и звучеше толкова подигравателно. - Да не би да са те изхвърлили от бардака, където работиш? Нее, ти и сама ще си намериш клиенти, достатъчно известна си ...

От кухнята излезе момчето, с което бях прекарала нощта.

- А, ето къде била причината, ти си довела клиента си вкъщи! Използваш, че се махнах от тук и вече мърсуваш под моя покрив! - момчето я гледаше изненадано. Видях как по лицето му премина сянката на страха. Горкото, то не познава майка ми. Разбирам го, то не познава и мен.

- Вижте, госпожо, аз ... то се опита да ме защити.

- Не ме интересува кой си и какъв си, едва ли дъщеря ми знае това.

- Разбира се, че знае. Не я обиждайте! - наистина му благодарих наум. Това момче не заслужаваше да се забърква с такава като мен. По-добре да беше попаднало на по-порядъчно момиче. - Аз съм нейният приятел.

- Този път... - тя млъкна, но впи сините си очи в мен. - Няма ли да кажеш нещо?

- Какво да ти кажа? - попитах глупаво и дръпнах моя защитник към стаята ми. Изчаках да влезе и затворих вратата. - Защо го направи? - попитах го с нескрито любопитство.

- Не знам, реших, че така трябва.

- Благодаря ти - отвърнах просто и го целунах, но веднага се отдръпнах от него. Той не го заслужаваше, не биваше повече да го омърсявам.

- Аз мисля, че е по-добре да тръгвам ... - смутено каза и се се приближи към мен. Поиска да ме прегърне, но аз го отблъснах. - Ще те видя ли пак?

- Не знам, може би е по-добре да забравиш за мен. За всичко. Ти не ме познаваш...аз... аз съм един боклук... - погледнах през прозореца, за да не види сълзите, които се бяха появили в очите ми.

- Ти, не... , ами, ако промениш решението си, обади ми се - и той излезе. дочух как майка ми се опита отново да го нападне, но той не й отвърна.

- Приятел, а, и от кога приятелите си плащат за да спят с теб? - тя нападна мен. - Този тип изглежда прекалено порядъчен, за да бъде твой приятел! Колко ти плати? Колко? Или той е твоят сводник? Това ли означава за теб думата "приятел"? Погледни ме, докато ти говоря! Погледни ме! Поне това ми дължиш!

Приближи се до мен и ме обърна рязко с лице към себе си. Не исках да я погледна, защото щях да намеря само презрение и обвинение в очите й. Най-лошото бе това, че имаше право да ми говори по този начин.

- Погледни се, виж на какво си заприличала! От където и да те погледне човек, си личи че си курва! - хвана ме за косата и ме завлече пред огледалото. - Погледни се! Погледни калта, мръсотията, която е покрила цялото ти тяло! Не, не можеш да я измиеш с вода! Отдавна трябваше да говоря с теб! Още тогава, когато усетих какви ги вършиш! Но ти нямаше да ме послушаш! Погледни се! Можеш да промениш всичко! Можеш! Стига да го искаш. Ако беше мислила по-рано... Погледни се, дори не знаеш кой е баща на детето ти! Или вече си забравила, че имаш син? То има нужда от майка си...

Загубих нишката на гневната й тирада. За първи път нейните думи проникваха дълбоко в душата ми. Загледах се в огледалото, но не видях себе си. Видях една сянка, подобие на човек, а покрай нея много мъже ... Сянката танцува, хиляди ръце опипват тялото й, алкохолни пари, този ужасен мирис... Погледи, пълни с погнуса, хиляди, хиляди обвиняващи очи, очите на онзи таксиметров шофьор... загадъчният поглед на едни бадемови очи ... Смях, подигравателен, злобен.... смях... кал... смрад...

Плачи, плачи, сълзите ти може да съживят мъртвата ти душа...

Тя си замина и ме остави сама със сянката в огледалото. Дори не ми каза къде са отседнали с малкия, с... детето ми, ... моето дете...

Измина почти месец. През цялото това време се наливах с всичко, което ми попадаше. Излизах само за да си купя поредната бутилка, докато не ми свършиха парите. Бях покрила огледалото, за да не виждам сянката, да не виждан хилядите очи. Но те ме преследваха и в съня ми, не можех да се скрия от тях. Пиех, за да забравя, но не можех - всичко си оставаше същото... миналото ми си оставаше същото... Изпих и последната капка ... захвърлих празната бутилка при останалите ... Излязох от апартамента като сомнамбул...

Хиляди погледи... Вижте ме, аз съм боклук!... Хиляди злобни усмивки!... Колко е красиво тук! Тези птички! .... Красиво е!... И това езеро... колко искрящо е то!... Кое е това лице? Колко е тъжно.. Мила, не плачи! ... А тези капки..., да не би да вали? ...

Наистина валеше. Валеше в душата ми ... Колко ми е леко!...

Не ми беше нужно много време, за да се съвзема. Миговете на самосъжаление и отвращение към самата мен бяха безвъзвратно отминали. Смених квартирата, намерих си работа, макари и трудно. Оставаше ми само да потърся майка ми и най-накрая да започна да се грижа за детето си. Старият ми шеф? Разбрах, че полицията го е спипала и го бяха затворили за търговия на наркотици и проституция. Отървах се на косъм.

Една сутрин събрах смелост и отидох при старата ни съседка, приятелката на майка ми. Поисках да разбера от нея къде е тя. Не искаше да ми каже, но накрая склони. Даде ми адреса.

Сърцето ми биеше учестено, когато позвъних на вратата. Отвори майка ми. Исках да се почувства горда от промяната в мен, но не. Тя отново ме обвиняваше.

- Закъсня -каза ми просто тя. - Нямаш какво да търсиш тук. Сина ти го няма вече.

Преди да успея да кажа нещо тя затвори вратата с думите - аз Вас не ви познавам.

Нещо в мен се скъса, крехката надежда за по-добро бъдеще сякаш се изпари... Не чувствах нищо, само някаква огромна празнота дълбоко в мен... Синът ми го нямаше вече ...а имало ли го е някога. Имала ли съм дете? Мога ли да загубя нещо, което никога не съм притежавала истински...

Пробудилата се за нов живот душа умря... дали ще успея да я съживя отново...