Отдавна не се бях сещала за поезията. В този забързан живот, който живеем всички ние сякаш малко сме позабравили красотата на писаното слово. Аз си спомних... улисана в ежедневието не бях обръщала внимание на думите, които едно време ме вдъхновяваха и ме караха самата аз да пиша.
Спомням си една случка, когато тепърва започнах с опитите си на това поприще. Бях на около 12-тина години, а мое би и малко по-малка. Пътувахме с родителите ми по редовната линия Добрич - Горна Оряховица. В купето ни имаше един мъж, с когото се заговорихме. Оказа се, че той е поет. Това ме амбицира да го поразпитам малко повече и като всяко дете, побързах да се похваля, че и аз пиша. Той тогава се усмихна и ми каза:
"Това е само увлечение, когато пораснеш, ще ти омръзне или няма да имаш време за това. На твоите години всички се опитват да пишат..."
Аз се засмях и казах, че това никога няма да се случи. Е, минаха години и то се случи. Злободневните теми обсебиха живота ми и ми отнеха и малкото желание да творя. Може би не е чак такава загуба за българската литература :). Има стотици по-добри от мен, на които мога само да се възхищавам и да препрочитам творбите още и още.
Не мога да не спомена и един от любимите ми поети - Дамян Дамянов. Стиховете му са красиви и пълни с толкова емоции... Ето и едно от стихотворенията, които винаги са ми действали много силно.
Спомням си една случка, когато тепърва започнах с опитите си на това поприще. Бях на около 12-тина години, а мое би и малко по-малка. Пътувахме с родителите ми по редовната линия Добрич - Горна Оряховица. В купето ни имаше един мъж, с когото се заговорихме. Оказа се, че той е поет. Това ме амбицира да го поразпитам малко повече и като всяко дете, побързах да се похваля, че и аз пиша. Той тогава се усмихна и ми каза:
"Това е само увлечение, когато пораснеш, ще ти омръзне или няма да имаш време за това. На твоите години всички се опитват да пишат..."
Аз се засмях и казах, че това никога няма да се случи. Е, минаха години и то се случи. Злободневните теми обсебиха живота ми и ми отнеха и малкото желание да творя. Може би не е чак такава загуба за българската литература :). Има стотици по-добри от мен, на които мога само да се възхищавам и да препрочитам творбите още и още.
Не мога да не спомена и един от любимите ми поети - Дамян Дамянов. Стиховете му са красиви и пълни с толкова емоции... Ето и едно от стихотворенията, които винаги са ми действали много силно.
Не си отивай
Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам с вечерта.
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят ! И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце с теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас ?
Ще викаш ти - гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викове, в зов: "Ела! Ела!"
Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала.
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...
Не си отивай!
Чуваш ли?
Не тръгвай!
2 коментара:
АЛФОНСИНА И МОРЕТО
От Aриел Рамирес и Феликс Луна
По мекия пясък,
който морето ближе,
малката й следа
не се завръща веч,
една пътека само
от горест и мълчание
води до дълбоката вода,
една пътека само
от страдание и безмълвие
до пяната достига.
Един господ знае сал каква ли скръб
те е придружила,
каква ли стара печал
гласът ти премълчал е,
за да полегнеш тъй
залюляна в песента
на охлювите морски,
песента, която
от дълбините тъмни на морето
охлювът напява.
И ти си отиваш, Алфонсина,
със твойта самотата…
Какви ли поеми нови
да дириш си отишла?
Един старинен глас
от вятър и от сол
душата ти ухажва
и я отнася,
и ти натам вървиш
като във сън,
заспала, Алфонсина,
и в море облечена.
Пет сирени малки
ще те поведат
по пътища от водорасли
и корал,
и фосфоресциращите
морски кончета
около теб хоровод ще завъртят,
а жителите на водата
при теб ще дойдат скоро
да играят.
Затъмни ми лампата
още малко, Дойке,
остави ме да поспя,
на спокойствие.
И ако се обади той,
Не му казвай, че съм тук,
кажи му – Алфонсина няма да се върне.
И ако се обади той,
въобще не му казвай, че съм тук,
кажи, че веч ме няма.
И ти си отиваш, Алфонсина,
със твойта самотата…
Какви ли поеми нови
да дириш си отишла?
Един старинен глас
от вятър и от сол
душата ти ухажва
и я отнася,
и ти натам вървиш
като във сън,
заспала, Алфонсина,
и в море облечена.
http://www.youtube.com/watch?v=elFfCLa6wNM
Посветена е на аржентинската поетеса Алфонсина Сторни, с драматична съдба, самоубила се (в морето, както се пее в песента).
Изпълнението е на Мерседес Соса, също аржентинка, харизматична певица.
Преводът е мой - виновата. Оплаквания - на prevodi2003@abv.bg
Много красиво и чувствено... Прекрасно е...
Публикуване на коментар