Словесно разстройство и още нещо

Не съм светица и никога не съм била. Допускала съм грешки, в повечето случаи съм си получавала заслуженото, на кого не се е случвало това? Да вдигнат ръка тези, които не са допуснали и една грешка в живота си! Няма такива, нали?

Малко лирично отклонение - като прелюдия към поредното ми "словесно разстройство", както би се изразил един човек, за когото ще стане дума по-надолу. Не, имената са излишни. Главните герои ще се познаят сами. Много ми се иска да кажа, че няма нищо лично, но не е така - в живота всичко се приема лично, важното е колко лично ще е то.

- За какво, всъщност, става въпрос? - ще попитате вие.

- За един типичен пример за дълго таена злоба, възникнала по някаква понятна само за даден субект причина, която излиза на повърхността в момент, в който обектът на тази злоба няма никаква вина. Едно живо доказателство на максимата "Осъден без вина", ще отговоря аз.

Няма да изпадам в подробности, историята не е толкова интересна, а и почти на всяко работно място има подобни случаи - две личности, попаднали на едно и също място по стечение на обстоятелствата, с различни характери и темперамент. Нищо лошо. Разбирателство, мир и любов и изведнъж - драма, нападки, шушукания. Отново позната история, но този път мъж не е замесен, нито повишение ... типичните междуколегиални проблеми, които възникват сравнително често. А може би е спортна злоба? Да злобееш ей така, заради самата злоба. Хора такива, колкото искаш, по-добре да не ги познаваш. Ако сте общували с подобен сорт хора, знаете за какво става дума. Аз спирам до тук, без повече коментари.

Но защо осъдена без вина? Както знаете, във всеки един случай, попадащ в рамките на посочената по-горе ситуация, нещата стигат до апогея си и този апогей може да предизвикан от един незначителен коментар, който обикновено би бил подминат, ако коментарът не идва от близък на една от страните. Какво толкова? Изразено лично мнение. Голяма работа. Все пак в Интернет нещата се случват така, не можеш да се харесаш на всички.

Доблестно е да се изправиш и да кажеш какво мислиш, нали? Ако нещата стояха така, няма трети човек да изказва твоето мнение, я?


Но да си кажем правичката. точно в такива моменти се говори открито - без преструвки, без недомлъвки.

Какъв е изводът от тези мои разсеяни мисли? (Думи без смисъл, може би?) Злобата си е злоба, всичко се случва, всичко отминава. Урокът ми от цялата тази ситуация е да не позволявам на никой по никакъв начин да ме променя - аз съм си аз и това е, а който има желание да го направи - успех! До сега никой не е успял. И съм го казвла много пъти.

Тук е мястото и за по-глобалното заключение - не се оставяйте да ви променят, без само да осъзнавате, че се налага. Не таете злоба, тя само разяжда и подклажда повече злоба. Животът е прекалено кратък, за да си губим времето с това.

Да се замислим ... поне за миг

Налегнало ме е едно такова настроение, в което не ми се говори, не ми се смее. Мислите препускат в главата ми и ... единственият извод, до който стигам е скрит в тези редове:

Dust in the wind

Kansas

I close my eyes, only for a moment, and the moment's gone

All my dreams, pass before my eyes, a curiosity

Dust in the wind, all they are is dust in the wind

Same old song, just a drop of water in an endless sea

All we do, crumbles to the ground, though we refuse to see

Dust in the wind, All we are is dust in the wind

Don't hang on, nothing lasts forever but the earth and sky

It slips away, all your money won't another minute buy

Dust in the wind, All we are is dust in the wind.

А ето и самата песен. 

Кой ни създава проблемите?

Днес ме обвиниха, че не съм писала отдавна ... на това му се вика творческа криза, предполагам :). Не в това е проблема, истината е, че все не ми остава време да драсна някой ред, а толкова неща ми се иска да споделя, нали съм си откровен човек, въпреки че някои ме смятат за много потайна. Истината е съвсем различна. Но не ми се иска да ви занимавам с това.

Иска ми се да поразмишлявам върху един много глобален и масов проблем, който по стечение на обстоятелствата ми се стовари на главата. Е, не съвсем. Въпросът ми е, защо винаги си мислим, че проблемите ни са дело на нечия друга грешка или умишлено действие, когато реално сами си ги създаваме по една или друга причина? Може ли някой да ми обясни този феномен?! Защо питам ли? Честно да ви кажа, ако сте на мое място и вие ще си задавате този въпрос, но не искам да изпадам в подробности, които биха били оприличени на оплакване.

Но да се върна на въпроса. Замисляли ли сте се колко пъти сте се тръшкали за неща, които сами (в крайна сметка) сте си ги надробили - гаджета, работа, отношения с хората ... Милиони примери могат да бъдат дадени. А всъщност решението е съвсем просто - да се опитаме да размислим трезво, да начертаем план как да се измъкнем от кашата, в която сме се забъркали - не винаги да се вслушваме в думите на другите, въпреки че понякога си струва да го направим. Усещам как нечии вежди се повдигат :) . Да си кажа честно, аз съм човек, който в никакъв случай не се вслушва и понякога си патя за това.

Всъщност, важното е да не гледаме толкова сериозно на живота - сами си създаваме някакви илюзии, които се поддържат от останалите и в един миг нашите илюзии прерастват в една огромна (и понякога страшна) реалност - но реалност за кого? За нас? За останалите? Животът е такъв, какъвто си го направим - хубав или лош, важното е да извличаме положителното. Вярвам, че ще се съгласите с мен.