Днес ме обвиниха, че не съм писала отдавна ... на това му се вика творческа криза, предполагам :). Не в това е проблема, истината е, че все не ми остава време да драсна някой ред, а толкова неща ми се иска да споделя, нали съм си откровен човек, въпреки че някои ме смятат за много потайна. Истината е съвсем различна. Но не ми се иска да ви занимавам с това.
Иска ми се да поразмишлявам върху един много глобален и масов проблем, който по стечение на обстоятелствата ми се стовари на главата. Е, не съвсем. Въпросът ми е, защо винаги си мислим, че проблемите ни са дело на нечия друга грешка или умишлено действие, когато реално сами си ги създаваме по една или друга причина? Може ли някой да ми обясни този феномен?! Защо питам ли? Честно да ви кажа, ако сте на мое място и вие ще си задавате този въпрос, но не искам да изпадам в подробности, които биха били оприличени на оплакване.
Но да се върна на въпроса. Замисляли ли сте се колко пъти сте се тръшкали за неща, които сами (в крайна сметка) сте си ги надробили - гаджета, работа, отношения с хората ... Милиони примери могат да бъдат дадени. А всъщност решението е съвсем просто - да се опитаме да размислим трезво, да начертаем план как да се измъкнем от кашата, в която сме се забъркали - не винаги да се вслушваме в думите на другите, въпреки че понякога си струва да го направим. Усещам как нечии вежди се повдигат :) . Да си кажа честно, аз съм човек, който в никакъв случай не се вслушва и понякога си патя за това.
Всъщност, важното е да не гледаме толкова сериозно на живота - сами си създаваме някакви илюзии, които се поддържат от останалите и в един миг нашите илюзии прерастват в една огромна (и понякога страшна) реалност - но реалност за кого? За нас? За останалите? Животът е такъв, какъвто си го направим - хубав или лош, важното е да извличаме положителното. Вярвам, че ще се съгласите с мен.
0 коментара:
Публикуване на коментар